Thoughts, sports… men

Евгени Онегин /откъс/ – А.С. Пушкин

Летяха дни; дойде промяна:
лъх южен въздуха съгря…
Онегин пак поет не стана,
не се побърка, не умря.
И пролет с призив животворен
го буди в къта му затворен,
където презимува той
като мармот в сънлив покой;
излиза в утрен час и празен,
в шейна покрай Нева лети;
изсеченият лед блести
на слънцето; нечист, разгазен,
топи се уличният сняг.
Къде се носи в своя бяг?

Къде ли днес ще се отбива?
Отгатнахте: при нея пак —
при свойта Таня пак отива
непоправимият чудак.
Като мъртвец минава трема;
в салойа влиза, дъх поема —
и нийде живо същество.
Отваря пак врата… Какво
го порази с такава сила?
Сама, в домашно облекло;
княгинята седи в кресло,
печална, бледна, поглед впила
в писмо, подпряла на ръце
обляното в сълзи лице.

О, кой ли нейните страдания
във този миг не би видял!
Кой бедната предишна Таня
в княгинята не би познал!
С безумна жалост в миг Евгений
пред нея падна на колене;
тя трепва само и мълчи,
и свела морните очи.
без гняв го гледа… Странна
двойка. Във взора му погаснал
тя молба и укор ням видя;
разбра го: простата девойка,
потънала в мечти, в тъга,
възкръсна в нея, пак сега.

Не го повдига тя, потръпва,
и гледайки го все така,
от жадната уста не дръпва
безчувствената си ръка.
Но за какво ли замечтана
стои в мълчание Татяна?
Най-после твърдо устни сви.
„Станете — тихо промълви, —
ще ви говоря откровено.
Вий помните ли оня час,
кога в градината у нас
ний срещнахме се, как смирено
аз вашият студен съвет
изслушах? Днес е моят ред.

Аз бях, Онегин — помислете, —
по-млада, по-добра тогаз;
обикнах ви: и що кажете,
в сърцето ви намерих аз?
Отвърнахте с една суровост.
Нали? За вас не беше новост
на скромна дева любовта?
Замръзва ми и днес кръвта,
щом спомня, свят ми се завие…
А тази проповед от вас…
Но прав сте бил: във оня час
достойнство проявихте вие;
и аз сега не ви коря,
а от душа благодаря.

Тогаз — нали? — в живота скромен,
на простичка мома с вида,
не ви се нравех…
Но защо мепреследвате сега в града?
Защо на мен вий поглед спряхте?
Дали за туй, че ме видяхте
сред висшия охолен свят?
Че мъж ми — знатен и богат —
в сражения е бил раняван,
та ни ласкай самият двор?
За туй ли, че такъв позор
за хората би бил забавен,
и той би ви донесъл днес
навярно блазнеща ви чест?

Аз плача… Нявгашната Таня
вий в мене виждате, нали?
Към вас все още почит храня,
затуй ме толкова боли.
Строг укор аз бих — предпочела
пред тая слабост, вас довела
сега до сълзи и писма…
Бях влюбена и аз сама;
тогава честност проявихте,
към мене жалост ви обзе…
А днес сте в моите нозе!
Защо така се променихте?
Нима умът ви няма власт
над вашата дребнава страст?

Онегин, накитът, златото,
разкошът, блясъкът фалшив,
успехите ми в обществото,
ст забавите в дома красив —
защо са ми? Бих дала с радост
тоз шум и тази маскарадност
за онзи дом, не тъй голям,
за лавицата с книги там,
за двора, дивата градина,
Онегин, дето нявга с вас
за първи път се срещнах аз,
за гроба във оназ долина,
де мойта няня в родна пръст
лежи под вейчици и кръст.

А щастието бе възможно
и толкоз близко! Но… съдба!
И моето сърце тревожно
послуша майчина молба:
със сълзи ме заклина, моли…
Как да откажа и защо ли?
Приех в един съдбовен ден
и моят жребий бе решен —
принудих се да се омъжа.
Да, оставете ме от днес;
знам имате достойнство, чест…
Обичам ви (защо да лъжа?),
но вярна ще съм аз на друг,
когото назовах съпруг.“

И тя излезе. А Евгений
стои като от гръм сразен.
На чувства, бурно разразени,
Сърцето му сега е в плен.
Но чу се вън звънтеж на шпори:
вратата князът с шум отвбри…
Тук вече нашия герой
в минута зла, четецо мой,
завинаги ще изоставим.
Отдавна по света вървим
със него; днес ще се простим…
Но нека поздрав си отправим
едни на друг (нали?). Ура!
До бряг се корабът добра.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>