Thoughts, sports… men

Из „Спомените на един ангел“

Гъста бяла мъгла се спускаше тежко от върховете на планинатa, когато излязох навън. Беше тихо и свежо, студеният вятър галеше лицето ми. Скрито, слънцето се отразяваше в червени струйки по синьолилавите облаци. Някакъв странен красък разцепи тишината, беше една от ония птици, които пристигнаха преди време. Продължих да вървя. Отново чух шум, крачки, спрях и се огледах, нямаше никой. Тръгнах, и не след дълго долових движение, тъкмо да се обърна, когато тежка ръка се стовари върху рамото ми. Беше новият брат. Присъедини се тази година, ентусиазмът се четеше в очите му, светнали и лъщящи в утрешния сумрак. Усмивка грееше на устните му. Това ми припомни първите ми години в братството. Само с няколко думи го обезсърчих, нямаше за какво да се надява напразно.
Не след дълго стигнахме базата. Други от братята бяха вече там. Очаквахме мега транстортьора, но някой в началството бе сбъркал и към нас се зададе микротранс. Беше претъпкан, но все пак се бутнахме вътре. Въздухът определено липсваше. Мъгла веднага завладя съзнанието ми. Атмосферата беше изпълнена с враждебност, задух и наченки на отчаяние. До целта имаше 10 мега години, а ние се движехме с жалките 15 килма. Близо до мен се чуваха тихи разговори, всички оглеждаха обстановката с трепет в очите. Носеха се най-различни миризми. Чудех се дали няма да загубя обонянието си от тази отвратителна воня, но за моя жалост това не стана. Возилото спираше и на други бази, за да събере останалите братя. Днес имахме тежка мисия, а успехът не беше сигурен. Някои от най-старите братя нямаше да се включат пряко и изглеждаха по-спокойни.
Най-накрая микротранса спря и ние слязохме, взехме останалите братя и обсъдихме стратегията набързо. Започнахме прокрадването към вражеската крепост. След по-малко то 100 стъпки стигнахме. Беше невисока, грозна и леко порутена сграда, но ние бяхме сигурни в огромната й сила и влас, не отдавна пороби една от най-големите, до тогава непревземаема, области. Никой не се съмняваше, че този, който командваше от горе не беше случаен. Бързо се разпределихме по позиции и започнахме обсадата. Отначало сградата не показа никакви признаци на живот, но само няколко минути по-късно мощен залп се стовари върху нас. Онези от братята, които не се бяха прикрили добре умряха на място или дотолкова се разпаднаха, че беше въпрос на секунди. Първоначалното вцепление премина и започнах да изпразвам оръжието си срещу неприятеля. Съпротивата беше отчаяна, всичко стана прекалено бързо, губехме позиции, врага беше ненаситен, скоро прати и воини срещу нас. Отбранявах се с всички сили, не знаех какво става с другите братя, къде точно се намирам и колко още оставаше. Докато не усетих силен удар в тила.
Събудих се. Чувствах се като на парчета. Тялото ми беше съсипано. На врата, китките и кратата имах тежки вериги, които дори не ми позволяваха да мърдам. Огледах се с усилие. Около мен бе същото. Навсякъде до стените бяха намятани оковани братя. Някои будни, други още в безсъзнание. Долових някакви шумове. Вратата се отвори и влязоха двама войници, мъкнейки зад себе си един от братята. Беше жалка картинка, целият в кръв, двете ръце и единият му крак бяха счупени, лицете му беше буквално разпаднато. Метнаха го до една стена и го оковаха. Казаха нещо на надзирателя и излязоха. Нямаше да им отнеме много време, за да разберат, че никой няма да дойде за нас. Щяха да ни премахнат. Единствено се надявах да не устроят забавление по повода.

интерпретация по
“ Из Спомените на един ангел“
5.10.2005г.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>