Лека нощ – Пърси Бис Шели
Ти „лека нощ“ ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с „лека нощ“ не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те „лека нощ“ не си желаят,
но винаги е лека тя!
Не сме народ – Петко Славейков
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная!“ „Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме – не щеме
да работим за себе си със време;
само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си – лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика: Яман ни е нам хала,
и всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и със това ще да свърша…
1875
Хайнрих Хайне – Не ме обичаш ти
| Не ме обичаш ти, личи, но туй не ме терзае- щом видя твоите очи, лицето ми сияе. |
Du liebst mich nicht, du liebst mich nicht, Das kümmert mich gar wenig; Schau ich dir nur ins Angesicht, So bin ich froh wie ‘n König. |
| Че ти ме мразиш с дива страст лицето те издава, но дай да те целуна аз, скръбта си да удавя. |
Du hassest, hassest mich sogar, So spricht dein rotes Mündchen; Reich mir es nur zum Küssen dar, So tröst ich mich, mein Kindchen. |
Две тела – Октавио Пас
Щом се срещнат две тела,
често са като вълните
в океана на нощта.
Щом се срещнат две тела,
често са подобно корени,
здраво сраснати в нощта.
Ала често две тела-
туй са две скали студени,
и пустиня е нощта.
Ала често две тела-
туй са два студени ножа,
техен блясък е нощта.
И най-сетне две тела-
падащи звезди са те
в опустялото небе.
Евгени Онегин /откъс/ – А.С. Пушкин
Летяха дни; дойде промяна:
лъх южен въздуха съгря…
Онегин пак поет не стана,
не се побърка, не умря.
И пролет с призив животворен
го буди в къта му затворен,
където презимува той
като мармот в сънлив покой;
излиза в утрен час и празен,
в шейна покрай Нева лети;
изсеченият лед блести
на слънцето; нечист, разгазен,
топи се уличният сняг.
Къде се носи в своя бяг?
Къде ли днес ще се отбива?
Отгатнахте: при нея пак —
при свойта Таня пак отива
непоправимият чудак.
Като мъртвец минава трема;
в салойа влиза, дъх поема —
и нийде живо същество.
Отваря пак врата… Какво
го порази с такава сила?
Сама, в домашно облекло;
княгинята седи в кресло,
печална, бледна, поглед впила
в писмо, подпряла на ръце
обляното в сълзи лице.
О, кой ли нейните страдания
във този миг не би видял!
Кой бедната предишна Таня
в княгинята не би познал!
С безумна жалост в миг Евгений
пред нея падна на колене;
тя трепва само и мълчи,
и свела морните очи.
без гняв го гледа… Странна
двойка. Във взора му погаснал
тя молба и укор ням видя;
разбра го: простата девойка,
потънала в мечти, в тъга,
възкръсна в нея, пак сега.
Не го повдига тя, потръпва,
и гледайки го все така,
от жадната уста не дръпва
безчувствената си ръка.
Но за какво ли замечтана
стои в мълчание Татяна?
Най-после твърдо устни сви.
„Станете — тихо промълви, —
ще ви говоря откровено.
Вий помните ли оня час,
кога в градината у нас
ний срещнахме се, как смирено
аз вашият студен съвет
изслушах? Днес е моят ред.
Аз бях, Онегин — помислете, —
по-млада, по-добра тогаз;
обикнах ви: и що кажете,
в сърцето ви намерих аз?
Отвърнахте с една суровост.
Нали? За вас не беше новост
на скромна дева любовта?
Замръзва ми и днес кръвта,
щом спомня, свят ми се завие…
А тази проповед от вас…
Но прав сте бил: във оня час
достойнство проявихте вие;
и аз сега не ви коря,
а от душа благодаря.
Тогаз — нали? — в живота скромен,
на простичка мома с вида,
не ви се нравех…
Но защо мепреследвате сега в града?
Защо на мен вий поглед спряхте?
Дали за туй, че ме видяхте
сред висшия охолен свят?
Че мъж ми — знатен и богат —
в сражения е бил раняван,
та ни ласкай самият двор?
За туй ли, че такъв позор
за хората би бил забавен,
и той би ви донесъл днес
навярно блазнеща ви чест?
Аз плача… Нявгашната Таня
вий в мене виждате, нали?
Към вас все още почит храня,
затуй ме толкова боли.
Строг укор аз бих — предпочела
пред тая слабост, вас довела
сега до сълзи и писма…
Бях влюбена и аз сама;
тогава честност проявихте,
към мене жалост ви обзе…
А днес сте в моите нозе!
Защо така се променихте?
Нима умът ви няма власт
над вашата дребнава страст?
Онегин, накитът, златото,
разкошът, блясъкът фалшив,
успехите ми в обществото,
ст забавите в дома красив —
защо са ми? Бих дала с радост
тоз шум и тази маскарадност
за онзи дом, не тъй голям,
за лавицата с книги там,
за двора, дивата градина,
Онегин, дето нявга с вас
за първи път се срещнах аз,
за гроба във оназ долина,
де мойта няня в родна пръст
лежи под вейчици и кръст.
А щастието бе възможно
и толкоз близко! Но… съдба!
И моето сърце тревожно
послуша майчина молба:
със сълзи ме заклина, моли…
Как да откажа и защо ли?
Приех в един съдбовен ден
и моят жребий бе решен —
принудих се да се омъжа.
Да, оставете ме от днес;
знам имате достойнство, чест…
Обичам ви (защо да лъжа?),
но вярна ще съм аз на друг,
когото назовах съпруг.“
И тя излезе. А Евгений
стои като от гръм сразен.
На чувства, бурно разразени,
Сърцето му сега е в плен.
Но чу се вън звънтеж на шпори:
вратата князът с шум отвбри…
Тук вече нашия герой
в минута зла, четецо мой,
завинаги ще изоставим.
Отдавна по света вървим
със него; днес ще се простим…
Но нека поздрав си отправим
едни на друг (нали?). Ура!
До бряг се корабът добра.
Евгени Онегин /откъс/ – А.С. Пушкин
това печално обяснение.
Ще блесне гордост и презрение
във погледа ви може би.
Що искам? И с какви ли цели
разкривам си душата вам?
На зло веселие не ще ли
аз повод с туй писмо да дам?
Съзрял у вас през дните прежни
в случайна среща чувства нежни,
да им повярвам не посмях:
по мил свой навик да се влюбя
и свободата да изгубя —
макар омръзнала, — не щях.
И друго бе ни разделило:
загина Ленски… И тогаз
от всичко на сърцето мило
сърцето си откъснах аз;
за всички чужд, като белязан,
аз мислех: с волност и покой
блажен ще бъдеш. Боже мой!
Как сбърках, как съм днес наказан!
Не, да ви виждам, да вървя
по стъпките ви без почивка,
с очи на влюбен да ловя
ваш поглед, жест или усмивка;
в беседи с вас да разбера
напълно вашто съвършенство,
пред вас бледнеещ да замра…
това, това е то блаженство!
Но съм лишен от туй; за вас
навред се мъкна тъй, наслука;
да, скъпи са и ден, и час,
а губя във напразна скука
едни ли час, един ли ден,
и тъй нерадостни за мен.
Животът ми е, знам, измерен;
по трябва, за да го ценя,
от сутринта да съм уверен,
че ще ви видя през деня…
Дано в молбата ми смирена
не видите (да пази бог!)
измама, хитрина скроена —
да блесне погледът ви строг.
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на вашта воля
предавам своята съдба.“
Евгени Онегин /откъс/ – А.С. Пушкин
| Аз пиша Ви – какво да кажа от туй повеч във този час? С презрение да ме накаже на Вашта воля давам власт. Но ако капка жалост даже поражда участта ми зла, не ме оставяйте сега! Да си мълча аз бях решила и, вярвайте ми, своя срам пред Вас не щях аз да издам, надежда бе ли ме крепила на седем дни веднъж дори да зървам Вашите очи, да чувам страстното Ви слово, да Ви мълвя с треперещ глас, след туй да мисля пак за Вас и ден, и нощ до среща нова. Но, че сте саможив, говорят и всичко в село Ви е скучно, а ние… простички сме хора, макар приели Ви радушно. |
Я вам пишу – чего же боле? Что я могу еще сказать? Теперь, я знаю, в вашей воле Меня презреньем наказать. Но вы, к моей несчастной доле Хоть каплю жалости храня, Вы не оставите меня. Сначала я молчать хотела; Поверьте: моего стыда Вы не узнали б никогда, Когда б надежду я имела Хоть редко, хоть в неделю раз В деревне нашей видеть вас, Чтоб только слышать ваши речи, Вам слово молвить, и потом Все думать, думать об одном И день и ночь до новой встречи. Но говорят, вы нелюдим; В глуши, в деревне всё вам скучно, А мы… ничем мы не блестим, Хоть вам и рады простодушно. |
| Защо пристигнахте при нас? Тук сред покоя ни мъртвешки не бих и чула аз за Вас, не бих познала мъки тежки! След време поривът младежки да стихне щеше (а дали?) в друг щях тогава да се влюбя, да бъда примерна съпруга и майка нежна… но уви! |
Зачем вы посетили нас? В глуши забытого селенья Я никогда не знала б вас, Не знала б горького мученья. Души неопытной волненья Смирив со временем (как знать?), По сердцу я нашла бы друга, Была бы верная супруга И добродетельная мать. |
| Друг? Ах! Не, никога сърцето на друг не ще си аз даря. Отсъдено е от небето: ще бъда твоя до смъртта! На срещата ми с теб залога е целият ми стар живот; аз знам: изпратен си от Бога пазител мой да си до гроб! |
Другой!.. Нет, никому на свете Не отдала бы сердца я! То в вышнем суждено совете… То воля неба: я твоя; Вся жизнь моя была залогом Свиданья верного с тобой; Я знаю, ты мне послан богом, До гроба ты хранитель мой… |
| В съня си често те сънувах, безплътен даже, мил ми бе, впил взор във моето сърце; в душата си гласа ти чувах преди… Не, не сънувах аз! Щом влезе, бях те веч познала и цяла тръпнеща в премала „Това е той!“ мълвях без глас. |
Ты в сновиденьях мне являлся, Незримый, ты мне был уж мил, Твой чудный взгляд меня томил, В душе твой голос раздавался Давно… нет, это был не сон! Ты чуть вошел, я вмиг узнала, Вся обомлела, запылала И в мыслях молвила: вот он! |
| Не лъжа! Вечно се надявах да чуя твоите слова кога на бедните помагах или с молитва облекчавах душата, пълна със тъга. |
Не правда ль? я тебя слыхала: Ты говорил со мной в тиши, Когда я бедным помогала Или молитвой услаждала Тоску волнуемой души? |
| И точно в онзи миг ужасен не бе ли твоят лик прекрасен, в сумрака що ми се яви, надвеси си над мене леко и сладки думи на утеха с любов и нежност промълви? Ах, кой си – ангел ли хранител или коварен изкусител кажи ми, моля те, сега! Че може туй да е заблуда на младите ми сетива и писано да ни е друго… Но тъй ще бъде занапред! В ръцете ти се поверявам, сълзи проливайки пред теб, закрилата ти умолявам. Та виж ме: тук съм сам-сама, от никого не съм разбрана, душата ми е изтерзана и чезна бавно в тишина. Аз чакам – взор един е нужен надеждата да съживиш или тоз сън да прекратиш със укор тъй уви! заслужен! |
И в это самое мгновенье Не ты ли, милое виденье, В прозрачной темноте мелькнул, Приникнул тихо к изголовью? Не ты ль, с отрадой и любовью, Слова надежды мне шепнул? Кто ты, мой ангел ли хранитель, Или коварный искуситель: Мои сомненья разреши. Быть может, это всё пустое, Обман неопытной души! И суждено совсем иное… Но так и быть! Судьбу мою Отныне я тебе вручаю, Перед тобою слезы лью, Твоей защиты умоляю… Вообрази: я здесь одна, Никто меня не понимает, Рассудок мой изнемогает, И молча гибнуть я должна. Я жду тебя: единым взором Надежды сердца оживи, Иль сон тяжелый перерви, Увы, заслуженным укором! |
| Привършвам! Нямам сили веч… От срам и ужас прималявам… но мой залог е Вашта чест и смело й се поверявам… |
Кончаю! Страшно перечесть… Стыдом и страхом замираю… Но мне порукой ваша честь, И смело ей себя вверяю… |
The Raven – Edgar Allan Poe
Once upon a midnight dreary, while I pondered weak and weary,
Over many a quaint and curious volume of forgotten lore,
While I nodded, nearly napping, suddenly there came a tapping,
As of some one gently rapping, rapping at my chamber door.
`’Tis some visitor,’ I muttered, `tapping at my chamber door –
Only this, and nothing more.’
Ah, distinctly I remember it was in the bleak December,
And each separate dying ember wrought its ghost upon the floor.
Eagerly I wished the morrow; – vainly I had sought to borrow
From my books surcease of sorrow – sorrow for the lost Lenore –
For the rare and radiant maiden whom the angels named Lenore –
Nameless here for evermore.
And the silken sad uncertain rustling of each purple curtain
Thrilled me – filled me with fantastic terrors never felt before;
So that now, to still the beating of my heart, I stood repeating
`’Tis some visitor entreating entrance at my chamber door –
Some late visitor entreating entrance at my chamber door; –
This it is, and nothing more,’
Presently my soul grew stronger; hesitating then no longer,
`Sir,’ said I, `or Madam, truly your forgiveness I implore;
But the fact is I was napping, and so gently you came rapping,
And so faintly you came tapping, tapping at my chamber door,
That I scarce was sure I heard you’ – here I opened wide the door; –
Darkness there, and nothing more.
Deep into that darkness peering, long I stood there wondering, fearing,
Doubting, dreaming dreams no mortal ever dared to dream before
But the silence was unbroken, and the darkness gave no token,
And the only word there spoken was the whispered word, `Lenore!’
This I whispered, and an echo murmured back the word, `Lenore!’
Merely this and nothing more.
Back into the chamber turning, all my soul within me burning,
Soon again I heard a tapping somewhat louder than before.
`Surely,’ said I, `surely that is something at my window lattice;
Let me see then, what thereat is, and this mystery explore –
Let my heart be still a moment and this mystery explore; –
‘Tis the wind and nothing more!’
Open here I flung the shutter, when, with many a flirt and flutter,
In there stepped a stately raven of the saintly days of yore.
Not the least obeisance made he; not a minute stopped or stayed he;
But, with mien of lord or lady, perched above my chamber door –
Perched upon a bust of Pallas just above my chamber door –
Perched, and sat, and nothing more.
Then this ebony bird beguiling my sad fancy into smiling,
By the grave and stern decorum of the countenance it wore,
`Though thy crest be shorn and shaven, thou,’ I said, `art sure no craven.
Ghastly grim and ancient raven wandering from the nightly shore –
Tell me what thy lordly name is on the Night’s Plutonian shore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’
Much I marvelled this ungainly fowl to hear discourse so plainly,
Though its answer little meaning – little relevancy bore;
For we cannot help agreeing that no living human being
Ever yet was blessed with seeing bird above his chamber door –
Bird or beast above the sculptured bust above his chamber door,
With such name as `Nevermore.’
But the raven, sitting lonely on the placid bust, spoke only,
That one word, as if his soul in that one word he did outpour.
Nothing further then he uttered – not a feather then he fluttered –
Till I scarcely more than muttered `Other friends have flown before –
On the morrow he will leave me, as my hopes have flown before.’
Then the bird said, `Nevermore.’
Startled at the stillness broken by reply so aptly spoken,
`Doubtless,’ said I, `what it utters is its only stock and store,
Caught from some unhappy master whom unmerciful disaster
Followed fast and followed faster till his songs one burden bore –
Till the dirges of his hope that melancholy burden bore
Of „Never-nevermore.“‘
But the raven still beguiling all my sad soul into smiling,
Straight I wheeled a cushioned seat in front of bird and bust and door;
Then, upon the velvet sinking, I betook myself to linking
Fancy unto fancy, thinking what this ominous bird of yore –
What this grim, ungainly, gaunt, and ominous bird of yore
Meant in croaking `Nevermore.’
This I sat engaged in guessing, but no syllable expressing
To the fowl whose fiery eyes now burned into my bosom’s core;
This and more I sat divining, with my head at ease reclining
On the cushion’s velvet lining that the lamp-light gloated o’er,
But whose velvet violet lining with the lamp-light gloating o’er,
She shall press, ah, nevermore!
Then, methought, the air grew denser, perfumed from an unseen censer
Swung by Seraphim whose foot-falls tinkled on the tufted floor.
`Wretch,’ I cried, `thy God hath lent thee – by these angels he has sent thee
Respite – respite and nepenthe from thy memories of Lenore!
Quaff, oh quaff this kind nepenthe, and forget this lost Lenore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’
`Prophet!’ said I, `thing of evil! – prophet still, if bird or devil! –
Whether tempter sent, or whether tempest tossed thee here ashore,
Desolate yet all undaunted, on this desert land enchanted –
On this home by horror haunted – tell me truly, I implore –
Is there – is there balm in Gilead? – tell me – tell me, I implore!’
Quoth the raven, `Nevermore.’
`Prophet!’ said I, `thing of evil! – prophet still, if bird or devil!
By that Heaven that bends above us – by that God we both adore –
Tell this soul with sorrow laden if, within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels named Lenore –
Clasp a rare and radiant maiden, whom the angels named Lenore?’
Quoth the raven, `Nevermore.’
`Be that word our sign of parting, bird or fiend!’ I shrieked upstarting –
`Get thee back into the tempest and the Night’s Plutonian shore!
Leave no black plume as a token of that lie thy soul hath spoken!
Leave my loneliness unbroken! – quit the bust above my door!
Take thy beak from out my heart, and take thy form from off my door!’
Quoth the raven, `Nevermore.’
And the raven, never flitting, still is sitting, still is sitting
On the pallid bust of Pallas just above my chamber door;
And his eyes have all the seeming of a demon’s that is dreaming,
And the lamp-light o’er him streaming throws his shadow on the floor;
And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted – nevermore!