Летяха дни; дойде промяна:
лъх южен въздуха съгря…
Онегин пак поет не стана,
не се побърка, не умря.
И пролет с призив животворен
го буди в къта му затворен,
където презимува той
като мармот в сънлив покой;
излиза в утрен час и празен,
в шейна покрай Нева лети;
изсеченият лед блести
на слънцето; нечист, разгазен,
топи се уличният сняг.
Къде се носи в своя бяг?

Къде ли днес ще се отбива?
Отгатнахте: при нея пак —
при свойта Таня пак отива
непоправимият чудак.
Като мъртвец минава трема;
в салойа влиза, дъх поема —
и нийде живо същество.
Отваря пак врата… Какво
го порази с такава сила?
Сама, в домашно облекло;
княгинята седи в кресло,
печална, бледна, поглед впила
в писмо, подпряла на ръце
обляното в сълзи лице.

О, кой ли нейните страдания
във този миг не би видял!
Кой бедната предишна Таня
в княгинята не би познал!
С безумна жалост в миг Евгений
пред нея падна на колене;
тя трепва само и мълчи,
и свела морните очи.
без гняв го гледа… Странна
двойка. Във взора му погаснал
тя молба и укор ням видя;
разбра го: простата девойка,
потънала в мечти, в тъга,
възкръсна в нея, пак сега.

Не го повдига тя, потръпва,
и гледайки го все така,
от жадната уста не дръпва
безчувствената си ръка.
Но за какво ли замечтана
стои в мълчание Татяна?
Най-после твърдо устни сви.
„Станете — тихо промълви, —
ще ви говоря откровено.
Вий помните ли оня час,
кога в градината у нас
ний срещнахме се, как смирено
аз вашият студен съвет
изслушах? Днес е моят ред.

Аз бях, Онегин — помислете, —
по-млада, по-добра тогаз;
обикнах ви: и що кажете,
в сърцето ви намерих аз?
Отвърнахте с една суровост.
Нали? За вас не беше новост
на скромна дева любовта?
Замръзва ми и днес кръвта,
щом спомня, свят ми се завие…
А тази проповед от вас…
Но прав сте бил: във оня час
достойнство проявихте вие;
и аз сега не ви коря,
а от душа благодаря.

Тогаз — нали? — в живота скромен,
на простичка мома с вида,
не ви се нравех…
Но защо мепреследвате сега в града?
Защо на мен вий поглед спряхте?
Дали за туй, че ме видяхте
сред висшия охолен свят?
Че мъж ми — знатен и богат —
в сражения е бил раняван,
та ни ласкай самият двор?
За туй ли, че такъв позор
за хората би бил забавен,
и той би ви донесъл днес
навярно блазнеща ви чест?

Аз плача… Нявгашната Таня
вий в мене виждате, нали?
Към вас все още почит храня,
затуй ме толкова боли.
Строг укор аз бих — предпочела
пред тая слабост, вас довела
сега до сълзи и писма…
Бях влюбена и аз сама;
тогава честност проявихте,
към мене жалост ви обзе…
А днес сте в моите нозе!
Защо така се променихте?
Нима умът ви няма власт
над вашата дребнава страст?

Онегин, накитът, златото,
разкошът, блясъкът фалшив,
успехите ми в обществото,
ст забавите в дома красив —
защо са ми? Бих дала с радост
тоз шум и тази маскарадност
за онзи дом, не тъй голям,
за лавицата с книги там,
за двора, дивата градина,
Онегин, дето нявга с вас
за първи път се срещнах аз,
за гроба във оназ долина,
де мойта няня в родна пръст
лежи под вейчици и кръст.

А щастието бе възможно
и толкоз близко! Но… съдба!
И моето сърце тревожно
послуша майчина молба:
със сълзи ме заклина, моли…
Как да откажа и защо ли?
Приех в един съдбовен ден
и моят жребий бе решен —
принудих се да се омъжа.
Да, оставете ме от днес;
знам имате достойнство, чест…
Обичам ви (защо да лъжа?),
но вярна ще съм аз на друг,
когото назовах съпруг.“

И тя излезе. А Евгений
стои като от гръм сразен.
На чувства, бурно разразени,
Сърцето му сега е в плен.
Но чу се вън звънтеж на шпори:
вратата князът с шум отвбри…
Тук вече нашия герой
в минута зла, четецо мой,
завинаги ще изоставим.
Отдавна по света вървим
със него; днес ще се простим…
Но нека поздрав си отправим
едни на друг (нали?). Ура!
До бряг се корабът добра.